Archive

Monthly Archives: July 2013

 

В последните няколко седмици, по жълтите павета в София, на няколко пъти се разходи един малък и злобен човек. Малък, не защото пропорционално не отговаря на размерите на плътно бранещите го стражи, а защото за всичките години на т.нар. ‘преход’, едва ли е имало по-безпринципен представител на низките страсти в политиката. С пяна на устата, ръкомахайки, той води свитата си и крещи на ляво и надясно, заклеймявайки всички като лъжци и предатели. Четата продължава да щурмува площада и се спира пред загражденията за да може вождът да изрази своето неудовлетворение от работата на органите на реда. Крайно унизителният му начин на общуване с хората, които в последните седмици прекарват по 12 часа под горещото слънце охранявайки такива като него, не знаещи дали ще им бъде платено за извънредния труд, много напомня това, което иначе наричаме ‘възмутително’. На журналистите също не им се разминава: те не само трябва да задоволят всичките си въпроси или с контра въпроси или с отговори от типа „недейте да лъжете”, но им се налага и да се борят да опазят равновесие, тъй като охраната на националистическият лидер, не проявявайки особен афинитет към тактичността, постоянно го поставя под въпрос. Но камерите продължават да снимат, прожекторите не угасват, глъчката не стихва, и дали под въздействието на адреналина или на някое друго, разширяващо-зениците вещество, лидерът изведнъж започва да скандира „А-та-ка! А-та-ка!”. Макар и видимо изморен и несинхронизиран, немногобройния му ентураж оказва подкрепа и надава вой. Втората вълна от скандирания обаче, като че ли напуска сферата на конвенционалния политически тон и започва да гази във водите на най-обикновена вулгарност. Този път след първия вой на фюрера следва кратка пауза, момент на колебание може би, след което първият глас разцепил тази очевидно нелепа тишина е този на идеологическата, но не и естетическа, аналогия на Ева Браун… и шествието продължава.

Цялата тази сцена не шокира, не, ни най-малко. Тя просто е поредната капка в бездънната чаша горчива реалност, която българският народ сам си налива и сам пие. И олицетворението на страшното разочарование е вече тук: до сега някъде в тълпата, блъскан и мачкан, малкият български гражданин, с българско знаме в ръка, с треперещ и прегракнал глас, най-сетне си проправя път и като, че ли с последни сили се опитва да зададе въпрос, да потърси отговор, който да послужи като оправдание поне пред самия него, пред неговата съвест, че някога е имало надежда, че е дал гласа си не защото е кръгъл глупак, а защото някога искрено е вярвал. Но тази детска надежда не среща родителско милосърдие, а един налудничав, изпълнен с пуста злоба поглед и кънтящото в лятната нощ „А-та-ка! А-та-ка!”.

Текстът е коментар към

Видео: Волен Сидеров се конфронтира с протестиращи

Advertisements